Милиард лева повече за наука

„Научно – техническата революция – дело на милионите”. Този многозначителен социалистически лозунг още краси един олющен калкан край столичния Руски паметник. Но сякаш времето го е пощадило нарочно. Научното развитие е ключ за икономическия резултат на държавите, които не са разглезени с природни и човешки ресурси. За страни като нашата, които не разполагат и с изобилие от парични ресурси, все още стои отворен въпросът от стената: неизбежно ли е влагането на инвестиции от много милиони, за да има наука в държавата? Не е ли все пак човешкият, психологическият фактор решаващ? А дали в крайна сметка финансовият резултат в науката не зависи предимно от пропагандата на откритието?
 
Така или иначе, делото сега сякаш куца. Най-новите годишни данни на Националния статистически институт, които са от 2010 г., показват как разходите за наука в България нарастват, но остават далеч под европейските средни стандарти. Като дял в Брутния вътрешен продукт, предназначените за знание средства в България са едва 0.6%, а като пари 420.1 млн. лв. В тази сметка са отчетени инвестициите на предприятията в know how и закупените технологии, поддръжката на Българската академия на науките, научни изследвания в университетите, консултации и експертни оценки, закупена научна апаратура, специализиран софтуер, проекти: най-общо казано научно – изследователска и развойна дейност. Сякаш за всичките тези неща отделените пари не са много.

Частната наука не заменя държавния ангажимент

Отдавна Брюксел препоръчва разходите за наука и изследвания да достигнат 3% от БВП на страните членки, главно за сметка на инвестиции от предприятията. Все още средният процент за Европейския съюз е 2%, обаче това пак е три пъти по-висок дял от нашия, без да говорим за традициите и за предимството на мащаба (във Финландия през 2011 г. делът е 3.88%). Истина е, че българи са постигали отлични научни резултати по света, но да оставим надпреварата за спорта. С този нисък старт и бавен темп на прираст, изоставането на страната ни в научната сфера е гарантирано. Българската наука има добро бъдеще само с международна интеграция. Явно на нея й е нужна по-голяма произвеждаща база, отколкото страната ни може да й осигури. Вероятно отделяните оскъдни средства за наука са почти безполезни, след като остават под критичната граница, над която биха дали резултати. А може би целият ни проблем се крие в слабата организация?

Частните разходи за наука през 2010 г. достигнаха 210 млн. лв. За пръв път частните научни инвестиции в България надхвърлят държавните; нещо повече – също за пръв път частните инвестиции са над 50% от всички разходи за НИРД при само 43.3% от държавата. Тук сякаш спазваме повелите на Европейската комисия – и какво добро следва от това? Брюкселската бюрокрация ли носи заслугата за научния напредък в Западна Европа? Противно на разпространяваното мнение, частният характер на инвестициите в иновации сам по себе си не е достатъчен, за да гарантира тяхната ефективност. Анализът на нобеловия лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц добре онагледява защо.

„Генерирането на идеи е различно от производството на стомана“. Според Стиглиц частният сектор се интересува от паричното изражение на дадена идея, а не от това доколко тя е от полза за обществото. Възможните лоши последици от това са многобройни: например иновациите с отрицателна социална печалба като цигарите. Или ще бъдат похарчени твърде много средства за производството на имитация на успешно лекарство, или твърде малко за ново. Сама по себе си, патентната система предвижда ограничаване на иновациите, които са обществени блага. И въпреки метафората на Томас Джеферсън, че знанията са като свещ: като запалим една свещ от друга, светлината на първата не намалява – пазарите продължават да се опитват да ограничават ползването на знанието, а редица отживели времето си принципи и институции на въоръжение в държавата всъщност им помагат.

За смисъла от подрязването на крилата

Какъв е смисълът от финансови иновации, в частност? Да предоставят на хората възможно най-изгоден и обилен кредит, но така, че да не се подлага на риск финансовата система. Какво става на практика? Финансовата иновация цели максималното обогатяване на своите „откриватели“. Тъй като конкуренцията е ожесточена, една от най-важните насоки на изследванията е да се създаде продукт, който трудно се копира – а не полезен продукт. „В иновативната икономика на XXI век може да се наложи държавата да поеме по-значима роля“, пише Стиглиц в последната си книга „Свободно падане“. Държавата прави грешки точно както и пазарът прави грешки, но изказваната в края на миналия век надежда, че необходимостта от държава в иновативната икономика намалява, така или иначе е фалшива.

Между впрочем, без да коментираме стратегиите и резултатите от правените у нас научни разходи, е напълно ясно, че ученият в България в момента би се чувствал доста по-добре в частния, отколкото в публичния сектор. Но вина за това има не самият публичен сектор, не държавата сама по себе си – а стратегията, целенасочено провеждана поне от началото на мандата на сегашното правителство (разбира се, вината е много по-стара). През 2010 г. спрямо 2009 г. парите за наука са орязани с 16.5%. Подобен процент на съкращаване е драстичен дори за време на криза, още повече в чувствителен сектор като наука. Откакто е на власт, правителството всяка година намалява разходите за наука в държавния сектор (и ги увеличава за ВУЗ). Това не се крие – напротив, прави се напълно демонстративно. Правителството се ръководи от тезата, че публичният научен сектор освен архаичен е и твърде разточителен. Ако българската „държавна наука“ бъде оставена с по-малко средства, учените щели да имат повече стимул за активност, инициативи с бизнеса, международни контакти. Впрочем през 2010 г. българските университети са усвоили 11 млн. лв. от чужбина, а държавният сектор – под 7 млн. лв. 

Никой разбира се не вярва истински, че само с тази цел политиците „подрязват крилата“ на БАН. Политиците по принцип не толерират алтернативните центрове на авторитет и влияние – но дори и социалната конкуренция не изчерпва проблема. В отношението си към науката правителството на ГЕРБ има проблясъци, но робува на овехтялата „частна“ идеология. Решението на дилемата с милионите, както и всичко в науката, не може да е еднозначно. Рецептата „по-малко държава, повече частни средства“ не лекува болести. За да има добри практически изследвания, в общия случай професионалният откривател трябва да има фундаментална подготовка. Тя поне в нашия български формат не е работа на работодателя, който търси доходност. По същата причина банковото финансиране за наука се счита прекалено рисково. Подготовката на учените остава централна задача – точно тази подготовка е продуктът, който се търси на научния трудов пазар и ще донесе приходи чрез българските учени. Това е много особен пазар: на него търсене и предлагане са разделени с пропаст от време и често срещата им е неусетна. Правителствената стратегия за наука трябва да се гради далеч не само върху количествени показатели и отчети.

Научни революции няма

Предлагането на иновации не гарантира търсене, преди да е дошъл масовият момент на приемане (вярно е и обратното). Но за щастие такъв момент винаги настъпва. Технологичната революция упорито променя живота на милионите, на населението на планетата, година след година. Нейната посока е към по-голяма информираност, умножаване, предпазване, улеснение на труда, към все повече техника. Техническата претовареност понякога кара иновацията да тъпче на място. По тази и ред други причини да се говори за техническа революция е нищо повече от езиков шаблон, твърди френският учен Фернан Бродел, изследвайки епохата, предшестваща капитализма. Нито артилерията, нито далечното плаване, нито книгопечатането са се извършили в галоп. Импулсът на откритието е срещал упоритата съпротива на навика, борел се е с предимствата на старото. Това обяснява защо повечето научни и технически открития са били вече под ръка, когато хората са се сещали да ги вземат. Когато това се е случвало – тоест често когато житейският късмет се е усмихвал на откривателя и той си е намирал богат спонсор, откритията са получавали шанс да бъдат приложени на практика и са променяли живота. Според Бродел, дори цивилизациите не спират откритията.

Възползвайки се от модата, вървейки ръка в ръка с дизайна, техническото откритие отново и отново, на вълни, ни достига. Ние постоянно плащаме за него. Въпросът е на кого плащаме и има ли начин някой да започне да плаща и на нас за преоткриването на старите открития. Научните открития са предназначени да подобрят икономическия резултат. Може би това е голямата им разлика с пазарните открития, които оставят следа само в паричния резултат – и боклук след себе си. Но позиционирането на пазара, „пропагандата“, явно е неизбежна за иновацията.

В периода между 1841 г. и 1878 г. са патентовани много електрически лампи, явно обаче им е липсвал дейният Томас Едисън, който освен подобрения на крушките е осигурил и електричество и ги е демонстрирал в Манхатън. По думите на Джаред Даймънд, незаменими личности никога не е имало. Всеки велик изобретател има талантливи предшественици и следовници; той прави подобренията си в момент, когато обществото е узряло и може да се възползва от неговия продукт. Идва и час, когато обществото се отрича от него: от първи януари 2012 г. продажбата на крушките на Едисън във Великобритания е забранена.

Маймуни с трици

Инвестициите в наука не водят със сигурност до откритие, но без никакви инвестиции иновация няма да има със сигурност. Можем действително да изпитаме сериозно задоволство от факта, че в България през 2010 г. се наблюдава прираст от сто милиона лева на частните инвестиции в наука. Както отбелязахме, за пръв път частните инвестиции в знание у нас надхвърлиха държавните. Но пък държавата от своя страна сви научните разходи с 40 млн. лева. Значи ли това, че в България бизнесът го чака светло бъдеще, а държавата национален провал? Само заради това да беше притеснението ни – неспирен е ефектът на изтичане на мозък, демографската криза го задълбочава, разпада се и така наречената национална иновационна система.

У нас в момента за инвестиции строго в наука трудно може да се говори. Акцентът днес е върху практическите приложения за нуждата на производството. В чуждестранните предприятия в България се усвояват двойно повече пари за наука, отколкото в българските (вероятно около 140 млн. лв. спрямо 70 млн. лв. за 2010 г.). Данните на НСИ насочват към извода, че най-значителните инвестиции в момента се осъществяват в приватизираните предприятия с чуждестранни собственици, в смесени дружества или при чуждестранни инвестиции на зелено. Някой би алармирал, че от страната ни изтича капитал, тъй като чуждестранните технологии и знанията на външни експерти се осчетоводяват по небългарски цени – но е трудно е да се оспори ползата от технологичния трансфер за страната домакин.

Българските предприятия от своя страна са отделили за наука 70 млн. лв. през 2010 г., което е 36% спад на годишна база. Характерно изглежда научната инвестиционна програма на родните фирми през последните години. Тя нараства заедно с новите европейски перспективи през 2007 г., не се смущава от конюнктурата през 2008 г. и през 2009 г. достига пик от 120 млн. лв. През тази година действително преобладаваше нагласата, че в кризата предприятията трябва да заложат на иновативния си профил. Но през 2010 г. нещата за предприятията вече изглеждат доста сурови и те започват да свиват разходи. 36% изглежда наистина много, но все пак има някои смекчаващи обстоятелства. Има вероятност родните фирми да разчитат повече на прираста на чуждестранните инвестиции и на европейските трансфери. Може би те отчитат и факта, че под критичния минимум, който в един момент става недостижим, какъв точно е размерът на научните разходи няма особено значение.

На този фон да оценим и това, че нетърговските организации през 2010 г. са разполагали само с 2.8 млн. лв. за наука: това е отчетеният годишен бюджет на фондациите, асоциациите, частните институти – общо казано, на мозъчните тръстове. Заради конфиденциалния характер на данните говорим ориентировъчно, но сравнение с нормите от предишни години показва, че във всички случаи над 70% от парите на think tanks, на „резервоарите за идеи“, идват от чужбина. Определено може да се твърди, че нестопанският и неформален сектор в българската наука страда от недостиг на финансиране (и много често от зависимости във връзка с финансиране). Инвеститорите, включително правителството, би следвало да оценят това неразорано поле като сериозен стратегически шанс.

Да направим място за наука в нашите сърца и джобове

Днес в България разходите за наука се равняват на 2.5% от инвестициите в икономиката. Доколкото се развиваме в системата на Европейския съюз, трябва да се стремим към подобен процент на разходите за наука – но не конкретно в инвестициите, а в цялата икономика. Образно казано, време е да сторим път за науката в нашата индивидуална и публична консумация, като също така обърнем внимание на вноса и износа на наука. Погледнато от друг ъгъл, дялът на високотехнологичните продукти в българския износ все още е под 4% при среден процент за ЕС 15%. Въпреки положителните промени в последно време, в очите на цялото общество в България науката не се радва на онова уважение, което заслужава и получава в другите европейски страни.

Те дават пари, защото са богати, или са богати, защото дават пари за наука? Въпросът е от типа „кокошката или яйцето”, но житейската истина е, че богатият е по-икономичен. Знаем каква е енергийната ефективност на българската икономика – най-ниската в Европейския съюз, пет пъти по-ниска от средната за ЕС (три пъти, претеглено през паритета на покупателната способност). Ако спазим груба пропорция, при европейския стандарт в България през 2010 г. за наука трябваше да бъдат похарчени 1.4 млрд. лв., а Европа би свършила същата научна работа за под 300 млн. лв. Каквато икономиката, такава и науката – а може би все пак е обратното? Вероятно българските учени ще припомнят, че с никакви пари у нас те създават продукт, който другаде би струвал милиарди. И сигурно ще имат известно право да обвиняват България, че им е откраднала един милиард. Но така или иначе единственото, което остава научен факт е, че заради липса на средства българските иновации не могат да стигнат до пазара. Очевидно е нужен някой, който да среща интересите и възможностите на страните: бизнес, учени, държавна политика. Това не е въпрос на самоорганизация: в напреднали държави като Канада, Израел и Австралия с това се занимава институцията Главен учен.